Времето безспорно е мега гадно. Каквото и да правиш – всичко излиза криво, не носи радост, светлинката не стига. Единственото, което може да ме накара да забравя за мизерията навън, е доброто забавно четиво. Днес това е Разкажи ни за пуйката, Джо на Алън Маршъл, австралиецът, който е преболедувал детски паралич и целият си съзнателен живот е изнесъл на патерици. Но това страдание не го е лишило от едно най-жизнерадостно чувство за хумор. Топло, земно, светло.

Книгата всъщност е компилация от 3 различни сборника: Bumping into Friends, Tell us about the Turkey, Joe и Hammers over the Anvil. Разказите са наистина кратки, по 1-2 странички са. И са издържани в blog style, честна дума! Вярвам, че да има някой ентусиат да ги набере и да ги публикува в блог – ще събере най-ревностната публика на света

Понеже съм ама наистина много ентусиазирана – сядам и натраквам един от разказите за вас. Надявам се, че ще ви разведри поне малко в това сумрачно време (и атмосферно, и политическо, и всичко). Приятно четиво!

Когато си в нужда, сам ще си помогнеш
Алън Маршъл

Джордж започна да събира поговорки. Събира ги така, както другите събират марки. Сега бълва изключително и само поговорки и разговорът с него е нещо като беседа с Конфуций.
- Уморен съм – казах му онзи ден.
- Дори магарето се уморява от работа – отвърна той.
- Бих искал да съм богат – продължих.
- Онова, което желаеш, е по-важно от самото желание – цитира Джордж.
- Не съм съгласен – казах аз. – Би ли могъл да го докажеш, Джордж?
- Каква полза за чука да кове студено желязо – отговори той.
- Това е обида, Джордж – рекох аз с достойнство. – Не обичам такива неща. Ще ме изгубиш като приятел.
- По-добре умен враг, отколкото глупав приятел – отсече Джордж.
- Може и да е така, но съм направил много за тебе, Джордж. Ще ти е мъчно за мен.
- Далеч от очите, далеч от сърцето – избоботи той.
- Ти си се побъркал, Джордж. Време е някой да ти отвори очите за истината.
- Който казва истината, трябва с единия си крак да е в стремето – изрече заплашително той.
- Какво искаш да кажеш? Никога не съм яздил кон. За какво намекваш?
- Конят може да иска едно, а този, който го оседлава – друго.
- Уважавам тази мисъл – рекох аз.
- Дължим на мъдрите уважение, дори когато ни дават неподходящ съвет. – Поговорките течаха като порой от Джордж.
- Чиста глупост – казах аз. – Единственият съвет от полза е съветът, който харесва на самия теб. Разговарям с много хора…
- Където жабите квакат, там тишина е нужна – пресече ме Джордж.
- Слушай – казах аз. – Трябва ли да разбирам, че наричаш приятелите ми жаби? Не съм съгласен с това. Искам да кажа, не го приемам по отношение на приятелите. Защото ги обичам. Светът щеше да бъде много по-приятен…
- Ако по волята на съдбата светът трябва да се лиши от лотоси, следва ли от това, че лебедът е длъжен да се рови на бунището като петел? – попита Джордж.
- Сега не говорим за птици – рекох аз.
Джордж махна пренебрежително с ръка и цитира завънко:
- „Попитах го за баща му. Името на чичо ми е Шаиб, отвърна той.”
- Не те разбирам.
- Сдържаният винаги ще е невежа за повечето от това, което знае.
Разтревожих се за него:
- Да не си влюбен, Джордж?
- Любовта е другар на слепотата.
- Ще кажа на доктора за тебе, Джордж. Ще е за твое добро.
- Езикът е враг на врата.
- Не става дума за бесене – поясних аз. – Имам предвид лекар, който приема вкъщи…
- Болният не оздравява, когато погледне рецептата – отзова се Джордж.
- Тръгвам си – казах аз. – Достатъчно побъбрихме.
- Приятелството между двама добри люде може да се прекъсне, но техните възгледи остават неизменни. Стъблото на лотоса може да се пречупи, ала нишките на остават свързани – изрече приятелят ми.
- Всъщност дойдох да ти поискам 5 шилинга назаем – признах аз.
- „Дай му парите и му се присмей, и ти ще изгубиш парите си.”
- Какъв е отговорът ти?
- Трай, коньо, за зелена трева.
- Това е вече много! – извиках аз. – Тръгвам си още сега.
- Блажен е този, който прави посещения, и то кратки – изрече напевно Джордж.
Оставих го. Бях съкрушен. Когато стигнах пътната врата, обърнах се и му извиках с болка:
- „Всичко е прах и тлен, когато паметта ридае безутешно.”
Да върви по дяволите!